Всички хора имат проблеми в един или друг момент. Децата не правят изключение. Типично за всеки човек е да мисли, че неговите проблеми са най-сериозни и тежки, а тези на останалите хора са общо взето лесно преодолими. Точно като възрастните, децата са на мнение, че техните проблеми (тип "Мама не иска да ми купи шоколад" и "Гошко ми взе камиончето") са по-сериозни от всякакви "Парното не е платено", "Шефът намаля заплатите" и "Мъжът ми ме напусна". И върхът на сладоледа - децата са прави. Не, проблемите им не са по-важни от тези на всички останали, но са важни имайки предвид възрастта и опита им. Всяка възраст си има типични проблеми и с нарастване на възрастта нараства и сериозноста на проблемите. Но във всеки един момент детето (както и възрастният!) има един от "най-сериозните" проблеми пред себе си. Родителите са с повече опит и са наясно кое е сериозно и кое не, но децата нямат този опит и проблемите им се струват съвсем сериозни, а освен това не разбират защо другите не отделят необходимото внимание на счупената кукла, изгубеното камионче и това досадно братче.
Как ви се иска да постъпят останалите когато чуят проблема ви? Искате ли да ви кажат "Я стига глупости, вземи се тревожи за нещо по-важно", "Ти пък да не мислиш, че си постъпил/а много правилно?! можеше да направиш това и онова, а ти...", "Не ме занимавай зает/а съм", "А ти пък защо направи това, ами не направи онова??? Сега ще си носиш последствията", "Отиди и направи това веднага и повече да не си направил/а онова"... и т.н. Някое от тези изказвания (и отношението като цяло) ще ви накара ли да се почувствате по-добре, да потърсите решение за проблема и да добиете кураж, да знаете че някой ви разбира и може да разчитате на подкрепа когато се издъните? Не, нали? Но какво отговаряте на децата си (а понякога и на приятелите си!) когато дойдат при вас и ви споделят проблем - особено ако проблемът ви се струва незначителен? Това ли е най-доброто, което можете да измислите за да помогнете?
Следвайки дословно принципа (този, който гласи "Моите проблеми са най-сериозни, а чуждите са незначителни"), вие искрено нямате желание да се занимавате с чуждите проблеми - и това е нормално - само че вие нямате особено желание дори да чуете за какво става въпрос или да дадете съвет (по-надолу ще обсъдим и необходимостта от съвет). Затова се отървавате по най-бързия начин с едно елементарно "Абе стига глупости, вземи се в ръце и свърши каквото трябва". Този отговор ви дразни (ако вие го получите), но е най-доброто което се сещате да кажете. Защо е така? Защото хората не могат да усетят чуждите чувства - чуждите болка, страх, емоции - и автоматично приемат, че другият ще се справи и без нашата помощ. Принципно да, но нашият неприветлив отговор на споделените чувства може както да задълбочи проблема, така и да развали донякъде вашите отношения.
Как да отговорим, какво да направим, за да не предизвикаме задълбочаване на проблема (а по възможност дори да помогнем), и разбира се, да не развалим отношенията си с човека заради неразбиране към неговите чувства?
1. Въоръжете се с търпение. Ще ви е необходимо огромно търпение. Скоро ще разберете защо.
2. Изслушайте спокойно какво има да каже човекът. Това е труден процес, но се научава. Човекът иска да сподели проблемите си и да има кой да го изслуша. Той няма нужда от съвет, не понася оценките и не желае да слуша чуждото мнение - човек се интересува само от това, което мисли той самият, и изобщо не му пука дали на вас ви харесва или не, нито се интересува от мнението ви. Защо иска да го изслушате тогава? Чисто и просто защото иска да е сигурен, че някой е наясно със състоянието му в момента, има представа какво преживява и е готов да му помогне ако има нужда от помощ (в 99.9% от случаите нужда от вашата помощ няма да има). Най-лошото, което можете да направите е да изразите оценката си. Това означава да кажете вашето мнение по въпроса - дали приятелят ви е прав, дали е постъпил неправилно, какво е трябвало да прави и какво не (според вас). Това е най-лесният начин да вбесите вече разстроения човек. И това се получава защото всеки мисли, че той е прав и е постъпил правилно (дори да е очевидно че греши). Няма смисъл да спорите с него по въпроса - просто приемете това, което ви казва за даденост и не спорете как е могло да бъде иначе. Желанието да кажете кой според вас е прав и кой не е трудно преодолимо - тук вече започва да се проявява търпението ви. Защо да не изразите положителна оценка (тип "ти си прав")? Защото това веднага поставя под съмнение обективността ви, а оттам и способността ви да преценяте нещата. Приятелят ви най-много да спре да ви споделя от страх, че другият път ще чуе "Изобщо не си прав", или по-лошият вариант - да чува всеки път "Ти си прав", независимо какво се е случило.
Следващото най-лошо, което можете да направите, е да дадете съвет. Съвети давайте само ако човекът изрично ви е помолил да му кажете какво да направи (най-често дете може да поиска такъв съвет, много по-рядко ще го поиска възрастен) - тогава кажете какво може да направи, а не какво трябва да направи. Оставете го сам да вземе решение дали да послуша съвета (без да казвате "Оставям те сам да вземеш решение" - това е равносилно на "Не ми пука какво ще решиш и какво ще стане, твоя си е отговорността"). При никакви други обстоятелства не давайте съвет - това веднага казва на човека "Ти не можеш сам да се справиш".
Какво тогава можем да кажем? Идеята на изслушването е да отразите чувствата на другия. Чуйте какво ви казва и като спре да говори (за да си поеме въздух) кажете същото със свои думи (или просто с по-различни думи, за да не звучите като папагал). Кажете му какво чувства, не какво (не) трябва да чувства. Ако не ви сподели какво чувства, доверете се на интуицията си - изглежда ли ви ядосан или е по-скоро тъжен? Подходящи изрази, които можете да заемете, ако нищо не ви дойде наум са: "Изглеждаш ядосан (притеснен, тъжен...). Случило ли се е нещо?", "Явно това те е наранило (вбесило, зарадвало...).", "Значи това (....) те е ядосало доста, а?", "Ти как се почувства след това?", "Според теб можеше ли да се направи нешо друго?", "Изглежда имаш по-добра идея" и т.н. Тонът ви трябва да е разбиращ, не заповеднически, не критикуващ, не емоционален като цяло.
Много често след като човекът сподели проблема си с някой, който го разбира и проявява интерес към него, самият проблем е почти решен, а човекът е в състояние да погледне трезво на ситуацията и да измисли ефективно разрешение.
Този принцип се прилага успешно както на деца, така и на възрастни. Ето защо е толкова ефективен - независимо от възраст, пол и положение, винаги помага. Хората имат нужда от разбиране, със всичко друго могат да се справят и сами :-)

Синтезирани и много полезни.
Дано имате повече читатели.
Има какво да се научи от вас.

Карат ме да се замисля. Полезни са.
Поздрави! :)))